PRZONE.INFO - POLITIKА

 ИЗБУХВАНЕТО НА ВОЙНАТА – АНЕКСИРАНЕТО НА КРИМ

Въоръженият конфликт с Русия започва преди осем години, в нощта на 26 срещу 27 февруари 2014 г., когато неизвестни въоръжени лица превземат сградата на кримския парламент и Министерския съвет. Те използват руски оръжия, униформи и оборудване, но нямат знаци на руската армия. Путин не признава участието на руските военни в операцията, въпреки че по-късно го потвърждава лично в документално-пропагандния филм “Крим. Пътят към родината”.

Украинската армия беше в много лошо състояние по времето на Янукович. Временното правителство на Украйна, знаейки, че в Крим действа редовна руска армия с 220 000 войници, не се осмелява да й се противопостави.

След окупацията много от жителите са подложени на репресии, които продължават и до днес. Някои от нашите другари са сред репресираните. Някои от най-известните случаи: анархистът Александър Колченок, заедно с продемократичния активист Олег Сенцов, е арестуван и транспортиран в Русия (на 6 септември 2019 г., 5 години по-късно, те са освободени при размяна на затворници), анархистът Алексей Шестакович е измъчван, като е душен с найлонова торба на главата, бит и заплашван с екзекуция (успява да избяга), анархистът Евгений Каракашев е арестуван през 2018 г. за репост в социалната мрежа “Вконтакте”. Евгени все още е в ареста.

ДЕЗИНФОРМАЦИЯ

Проруски митинги се проведоха в рускоезични градове в близост до границата с Русия. Участниците се опасяваха от репресии от страна на украинскоезичното население, НАТО и радикалните националисти. Много семейства в Украйна, Русия и Беларус са имали роднински връзки след разпадането на Съветския съюз, но събитията на Майдана доведоха до сериозен разрив в личните отношения. Онези, които гледаха руска телевизия извън Киев, бяха убедени, че Киев е превзет от нацистка хунта и че в момента тече чистка на рускоезичното население.

Русия включи пропагандната машина със следното послание: “каратистите” и нацистите идват от Киев в Донецк и искат да унищожат рускоезичното население (въпреки че Киев също е град с преобладаващо рускоезично население). Пропагандистите активно използваха снимки на ултрадесни и пускаха всякакви фалшификати в дезинформацията си. Още по време на сраженията се появява един от най-известните фалшификати: разпъването на тригодишно момче, което е завързано за танк и влачено по пътя. В Русия тази история беше излъчена по федералните канали и широко разпространена в интернет.

Според нас през 2014 г. дезинформацията изигра ключова роля за възникването на въоръжения конфликт – някои хора в Донецк и Луганск се уплашиха, че ще бъдат убити, вдигнаха оръжие и призоваха Путин да въведе войски.

СРАЖЕНИЯТА В ИЗТОЧНА УКРАЙНА

“Спусъкът на войната беше натиснат”, по собствените му думи, от Игор Гиркин, полковник от руската ФСБ и поддръжник на руския империализъм. Гиркин решава да радикализира проруския протест. Той пресича границата с въоръжена група руснаци и на 12 април 2014 г. превзема сградата на Министерството на вътрешните работи в Славянск, за да задигне оръжия. Към Гиркин започват да се присъединяват проруски сили за сигурност. Когато се появява информация за въоръжените групи на Гиркин, Украйна обявява антитерористична операция.

Част от украинското общество, решено да защити националния суверенитет, осъзнавайки, че армията е зле екипирана, създава голямо доброволческо и опълченско движение. Тези, които знаеха нещо за армията, ставаха инструктори или сформираха доброволчески батальони, каквито имаше много. Отделно има хора, които се присъединяват към редовната армия и доброволческите батальони като доброволци. Те събират пари за оръжия, храна, боеприпаси, гориво, транспорт, бронирани граждански автомобили и т.н. Често членовете на доброволческите батальони са по-добре въоръжени и екипирани от войниците на държавната армия. Тези единици демонстрират огромно ниво на солидарност и самоорганизация и ефективно заместват функциите на държавата по защита на територията, позволявайки на слабо оборудваната тогава армия да се изправи успешно срещу врага.

Териториите, контролирани от проруските сили, започнаха да намаляват драстично. Тогава се намесва редовната руска армия.

Освен това могат да се откроят три ключови хронологични момента:

1. Украинските военни разбират, че оръжията, доброволците и военните специалисти идват от Русия. Поради това на 12 юли 2014 г. започна операция за прочистване на украинско-руската граница. По време на военния марш обаче украинските военни са атакувани от руската артилерия и операцията се проваля. Военните понасят тежки загуби.
2. Украинските военни се опитват да окупират Донецк и активно развиват настъпление, но край Иловайск са обкръжени от руски редовни войски. Нашите другари, които бяха част от един от доброволческите батальони, също бяха пленени. Те видяха директно руските военни. Три месеца по-късно те успяват да се завърнат в резултат на размяна на военнопленници.
3. Украинската армия контролира град Дебалцево, в който има голям железопътен възел. Това наруши пряката пътна връзка между Донецк и Луганск. В навечерието на преговорите между Порошенко (тогава президент на Украйна) и Путин, които трябваше да поставят началото на дългогодишно прекратяване на огъня, започна настъпление към украинските позиции, подкрепено от руски войски. Украинската армия отново е обкръжена и понася тежки загуби.

Към момента (преди 15 февруари 2022 г.) страните се споразумяха за прекратяване на огъня и условен режим на затишие, с който се злоупотребява. Всеки месец се убиват по няколко души.

Русия отрича присъствието на редовни войски и доставките на оръжие в неконтролираните украински територии. Заловените руски военнослужещи казват, че са били предупредени за учения и едва когато пристигнали, разбрали, че се намират в състояние на война в Украйна. Преди да пресекат границата, те свалиха символите на руската армия, точно както армията направи в Крим. В Русия журналистите са открили гробища на загинали войници, но цялата информация за смъртта им е засекретена, като само на гробовете е посочена датата на смъртта – 2014 г.

ПОДДРЪЖНИЦИТЕ НА НЕПРИЗНАТИТЕ РЕПУБЛИКИ

Идеологическата база на противниците на Майдана също беше различна. Основните обединяващи идеи бяха недоволството от насилието срещу полицията и противопоставянето на безредиците в Киев. Хора, израснали с руската култура, филми, музика и т.н. страхуваха се от унищожаването на руския език. Привърженици на СССР и почитатели на победата във Втората световна война, смятаха, че Украйна трябва да бъде с Русия, бяха недоволни от възхода на радикалните националисти. Привърженици на Руската империя разглеждаха Майдана като посегателство върху територията на Руската империя. Идеите на поддръжниците могат да бъдат обяснени със снимката по-долу: знамето на СССР, Руската империя и Георгиевската лента като символ на победата във Втората световна война. Бихме описали техния портрет като авторитарни консерватори, поддръжници на стария ред.

Проруската страна се състоеше от полицаи, бизнесмени, политици и военни, симпатизиращи на Русия, обикновени граждани, уплашени от фалшификатите, различни крайно десни активисти: руски ура-патриоти, всякакви монархисти, империалисти, ДСРГ “Русич”, ЧВК “Вагнер”, сред които известният неонацист Алексей Милчаков, покойният Егор Просвирнин, създател на шовинистичния руски националистически медиен проект “Спутник” и “Погром”, и други. Имаше и авторитарни левичари, които почитаха СССР и победата във Втората световна война.

РАЗЦВЕТЪТ НА КРАЙНАТА ДЕСНИЦА В УКРАЙНА

Както вече казахме, дясното крило успя да спечели симпатиите на Майдана, като организира бойни групи и бе готово да се изправи срещу “Беркут”. Наличието на бойни оръжия им позволи да запазят своята независимост и да принудят другите да се съобразяват с тях. Ето защо, въпреки наличието на символика под формата на свастики, вълчи куки, келтски кръстове, SS и други неща, беше трудно да бъдат дискредитирани, а необходимостта от борба със силите за сигурност на Янукович подтикваха много украинци да призовават за сътрудничество.

След Майдана десницата активно потискаше проруските митинги. Когато избухнаха сраженията, те започнаха да създават доброволчески батальони. Един от най-известните и все още съществуващи е Азов. В началото той се състоеше от 70 бойци, а сега е полк от 800 души, със собствени бронирани машини, артилерия, танкова рота и съществуващ отделен проект за сержантско училище по стандартите на НАТО. “Азов” е една от най-боеспособните части в украинската армия. Съществуват и други военни формирования – Украинският доброволчески корпус “Десен сектор”, Организацията на украинските националисти – но те са по-малко известни.

С тези успехи десницата си спечели негативна репутация в руските медии. Онова, което в Русия беше ненавиждано, в Украйна се възприемаше като символ на борбата. Например името на националиста Степан Бандера, който в Русия е смятан за колаборационист, беше активно използвано от протестиращите, за да им се подиграват: някои наричаха себе си юдео-бандеровци, за да тролят едновременно и поддръжниците на еврейско-масонската конспирация.

С течение на времето тролингът допринесе за нарастване на крайнодясната активност. Десните открито носеха нацистки символи; обикновените поддръжници на Майдана твърдяха, че самите те са бандеранци, които ядат руски бебета и създаваха мемове в този смисъл. Крайната десница си проправи път към мейнстрийма: те бяха поканени да участват в телевизионни предавания и други корпоративни медийни платформи, на които бяха представени като патриоти и националисти. Либералните привърженици на Майдана взеха тяхната страна, вярвайки, че нацистите са измама, измислена от руските медии. През 2014-2016 г. всеки, който беше готов да се бие, беше прегърнат, независимо дали е нацист, анархист, крал от организирана престъпна група или политик, който не изпълни нито едно от обещанията си.

Възходът на крайно десните се дължи на факта, че те са по-добре организирани в критични ситуации и са в състояние да предложат ефективни методи за борба на недоволните. Нещо подобно направиха анархистите в Беларус, където също успяха да спечелят симпатиите на населението, но все пак не в същия мащаб като крайната десница в Украйна.

През 2017 г., след прекратяването на огъня и намаляването на нуждата от радикали, СБУ (службата за сигурност на Украйна) и правителството кооптират дясното движение, като затваря или ликвидира всеки, който има антисистемна или собствена позиция по отношение на развитието на десницата, включително Александър Музичко, Олег Муйчил, Ярослав Бабич и други.

Днес то все още е голямо движение, но популярността му е на сравнително ниско ниво, а лидерите му са свързани със СБУ, полицията и политиците и не са истинска независима политическа сила. Продемократичният лагер все по-често обсъжда проблема с крайната десница и започва да проумява и осъжда символите, организациите и т.н., вместо да поддържа старата тактика на мълчанието.

ДЕЙСТВИЯТА НА АНАРХИСТИТЕ И АНТИФАШИСТИТЕ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА

С избухването на военните действия настъпи разделение между тези, които бяха за Украйна, и тези, които бяха за така наречената ДНР и ЛНР.

През първите месеци на войната в пънк средите все още имаше позиция “Не на войната”, но тя не продължи дълго, така че нека разгледаме проукраинските и проруските лагери.

Проукраински

Поради липса на организация първите доброволци от анархистката и антифашистката групировка отиват на война индивидуално, като бойци, военни медици и доброволци. Опитват се да създадат свой собствен модул, но поради липса на знания и ресурси опитът е неуспешен. Някои от тях се присъединиха към батальона “Азов” и ОУН (Организация на украинските националисти), като причините за това бяха тривиални: те отидоха там, където беше по-лесно да се стигне. Впоследствие някои хора станаха десни, защото десницата имаше какво да предложи.

[Бележка на редактора/CrimethInc.: Въпреки че не знаем подробностите за тези събития — и е трудно да ги потвърдим, докато авторите са в разгара на пълномащабна война — очевидно всеки предполагаем антифашист или „анархист“, присъединил се към фашистки организирана милиция никога не е бил наистина анархист. Запазваме този параграф така, както е пристигнал, защото вярваме, че е важно да бъдем критични и да центрираме гласовете на хората в разгара на събитията. Можете да прочетете повече от нашите мисли за това тук.]

Хората, които не участват в сраженията, оказват подкрепа: те събират средства за рехабилитация на ранените на Изток, за построяване на бомбоубежище в детска градина близо до фронтовата линия. В Харков се намираше скуотът “Автономия” – отворен анархистки социално-културен център, който първоначално се специализираше в помощ на разселените. Той осигурява настаняване, има постоянен свободен пазар, консултира и пренасочва новодошлите и провежда образователни събития. Освен това центърът се превърна в място за теоретични дискусии. За съжаление, проектът престава да съществува през 2018 г.

Всички тези дейности бяха индивидуални инициативи на отделни лица и групи и не се осъществяваха като част от единна стратегия.

Един от интересните феномени на този период е някогашната голяма радикална националистическа организация в Украйна – “Автономний опир”. През 2012 г. те започват да “отиват вляво”, а през 2014 г. вече са толкова “леви”, че някои членове дори се наричат анархисти. Те представят своя национализъм като освободителен, в противовес на руския. Като примери бяха посочени сапатисткото и кюрдското движение. В сравнение с другите проекти те се смятат за най-близки съюзници, затова някои анархисти им сътрудничат, а други критикуват сътрудничеството и организацията им. Членовете на АО участват активно и в доброволческите батальони и се опитват да насърчават антиимпериализма сред военните. Те защитават и правото на жените да участват във войната – момичета от АО участват в боевете. АО помага на учебните центрове при обучението на бойци и медици, на доброволци в армията и създава социален център в Лвов, наречен “Цитадела”, в който се настаняват бежанци.

Проруски

Съвременният руски империализъм се конструира чрез възприемането на Русия като наследник на СССР, но не с политическата си система, а с териториалната си. Режимът на Путин разглежда победата във Втората световна война не като идеологическа победа над нацизма, а като победа над Европа, която показва силата на Русия. В Русия и в страните, които тя контролира, населението е с доста ниска политическа грамотност, така че пропагандата на Путин не си прави труда да създава политическа концепция. Смисълът му е приблизително следният: САЩ и Европа се страхуваха от силен СССР, Русия е наследник на СССР и бившите територии на СССР са руски, нашите танкове влязоха в Берлин, което означава, че можем да повторим и да покажем на НАТО кой е най-силен тук, а Европа загнива, защото там вилнеят гейове и имигранти.

Идеологическата основа за поддържане на проруска позиция сред левите беше наследството на СССР и победата във Втората световна война. След като Русия заяви, че нацистите и хунтата са завзели властта в Киев, противниците на Майдана се нарекоха борци срещу фашизма и киевската хунта. Това прикритие симпатизираше на авторитарната левица, в Украйна това беше организацията “Боротба”. По време на най-важните събития през 2014 г. те заеха първо лоялна, а след това проруска позиция. На 2 май 2014 г. в Одеса няколко техни активисти бяха убити по време на улични безредици. Някои хора участваха и в боевете в Донецка и Луганска област, а други бяха убити.

“Боротба” обяснява мотивацията си с борбата срещу фашизма. Те призоваха европейската левица да се солидаризира с “ДНР” и “ЛНР”. След като електронната поща на Сурков (политическия стратег на Путин) беше хакната, стана известно, че членовете на “Боротба” са платени и контролирани от негови хора.

Авторитарните комунисти от Русия симпатизират на самопровъзгласилите се републики по сходни причини.

Присъствието на крайната десница сред поддръжниците на Майдана мотивира и аполитичните антифашисти да подкрепят “ДНР” и “ЛНР”; някои от тях се включиха във войната и имаше жертви.

Аполитичните антифашисти са хора от субкултурата, които имат негативно отношение към фашизма, защото “техните дядовци са се борили срещу фашизма”. Тяхното разбиране за фашизма е на нивото на символите, което означава, че те самите често са политически разкрепостени, сексистки, хомофобски настроени и руски патриоти.

Идеята за подкрепа на т.нар. републики получи широка подкрепа сред левите сили в Европа, най-вече чрез дейността на италианската рок група “Banda Bassotti” и германската партия “Die Linke”. “Banda Bassotti”, в допълнение към набирането на средства, дори направи турне в “Новорусия”. Докато беше в Европейския парламент, “Die Linke” подкрепяше по всякакъв начин проруската позиция и дори провеждаше видеоконференции с проруски бойци. Те пътуваха до Крим и непризнатите републики. Според младите членове на “Die Linke”, както и според фондация “Роза Люксембург” (фондацията на Die Linke), тази позиция не се споделя от всички, но се изразява от най-изявените членове на партията, като Сара Вагенкнехт и Севим Дагделен.

Що се отнася до анархистите – проруската им позиция не придоби популярност. Сред индивидуалните изказвания най-шумен беше Джеф Монсън – боец от САЩ, който има татуировки с анархистки символи и някога се е определял като анархист, но в Русия открито работи за управляващата партия “Единна Русия” и е депутат в Думата.

В обобщение, в проруския “ляв” лагер виждаме работата на руските специални служби и идеологическа некомпетентност. Служители на руската ФСБ след окупацията на Крим в разговори с местни антифашисти и анархисти предлагат да продължат дейността си при условие, че в агитацията си рисуват Крим като част от Русия. В Украйна има малки информационни и активистки групи, които се обявяват за антифашистки, но те са заподозрени, че работят за Русия. За щастие, влиянието им е изключително малко, но членовете им се използват като един вид проводник за руските пропагандисти.

Проукраинските антифашисти получават предложения за сътрудничество и от руското посолство и проруски депутати като Иля Кива. Опитват се да използват негативното отношение към нацистите като батальона “Азов” и да купуват хора; досега само Рита Бондар е признала открито за това. Пише за леви и анархистки издания, но поради нуждата от пари пише под псевдоним и за изданието на руския пропагандист Дмитрий Киселев.

В самата Русия ставаме свидетели на унищожаването на анархисткото движение и на възхода на авторитарните комунисти, които изтласкват анархистите от антифашистката субкултура, като един от показателните моменти е антифашисткият турнир през 2021 г. в памет на “съветския войник”.

РЕАЛНА ЛИ Е ЗАПЛАХАТА ОТ ПЪЛНОМАЩАБНА ВОЙНА С РУСИЯ? ПОЗИЦИЯТА НА АНАРХИСТИТЕ

Преди десет години възможността за пълномащабна война в Европа би изглеждала налудничава, тъй като светските държави през 21-ви век се опитват да играят маскарада на “човечността”, да прикриват престъпленията си и ако ги извършват, да ги извършват някъде далеч от Европа. Но в случая с Русия видяхме окупацията на Крим и фалшивите референдуми, войната в Донбас и свалянето на пътническия боинг MH17. Украйна постоянно е подложена на хакерски атаки, има хиляди обаждания за мини, не само в правителствени сгради, но и в училища и детски градини.

В Беларус през 2020 г. Лукашенко нагло се обяви за победител в изборите с 80% от гласовете. Протестите в Беларус дори доведоха до стачка на беларуските пропагандисти, но ситуацията се промени драстично след пристигането на самолетите на руската ФСБ. Протестът бе брутално потушен.

Подобен сценарий се разигра и в Казахстан, само че там в помощ на режима бяха изпратени редовните армии на Русия, Беларус, Армения и Киргизстан (в рамките на сътрудничеството в рамките на ОДКБ).

Руските служби за сигурност привличат бежанци от Сирия в Беларус, за да създадат конфликтна ситуация на границата с Европейския съюз. Разкрита е и руска група от ФСБ, която се занимава с политически убийства с използване на химически оръжия – като например самия “Новичок”. Освен покушенията срещу Скрипал и Навални, те са убивали и други политически фигури в Русия. Режимът на Путин отговаря на всички обвинения: не сме били ние, всички лъжете. Междувременно самият Путин написа преди шест месеца статия, в която уверява, че руснаците и украинците са един народ и трябва да бъдат заедно. Сурков (политически технолог, който изгражда държавната политика и има пръст в марионетните правителства в т.нар. ДНР и ЛНР) публикува статия, че “империята трябва да се разширява, иначе ще загине”. През последните две години Русия, Беларус и Казахстан брутално потискат протестното движение и унищожават независимите и опозиционни медии. Препоръчваме ви да прочетете повече за престъпленията на Русия на bellingcat.com.

Като се има предвид всичко това, вероятността за пълномащабна война е голяма – малко по-голяма тази година, отколкото миналата. Дори анализаторите едва ли ще ви кажат кога точно ще започне. Може би една революция в Русия би намалила напрежението в региона, но както писахме по-горе, протестното движение вече е потиснато.

Анархистите в Украйна, Беларус и Русия предимно подкрепят пряко или косвено Украйна. Защото дори с националната истерия, корупцията и големия брой нацисти, Украйна изглежда като остров на свободата на фона на Русия и контролираните от нея страни. Има такива “уникални явления” за постсъветски регион като сменяем президент, парламент, който влияе на нещата, право на мирни събрания и, при нужното обществено внимание, понякога дори нормални съдилища. С тази позиция ние не измисляме нищо ново – така е казал Бакунин: “Ние твърдо вярваме, че и най-несъвършената република е хиляди пъти по-добра от най-просветената монархия”.

В Украйна има много проблеми, но нека те бъдат решени без руска намеса.

Струва ли си да се сражаваме с руските сили в случай на инвазия? Смятаме, че да, до и включително присъединяване към украинските въоръжени сили (ВСУ, териториална отбрана, партизанство, доброволчество са варианти, които анархистите обмислят в момента).

Сега Украйна е в центъра на борбата срещу руския империализъм. Русия има дългосрочни планове да унищожи демокрацията в Европа. Знаем, че в Европа на тази опасност все още не се обръща голямо внимание. Но можете да следите изявленията на висши политици, на крайната десница, на авторитарните комунисти и с течение на времето ще забележите, че в Европа вече има голяма мрежа от агенти. Например висши служители, след като напуснат поста си, получават някаква длъжност в руска петролна компания (Герхард Шрьодер, Франсоа Фийон).

Ние смятаме позициите “без война” или “войната на империите” за инфантилни и популистки. Анархисткото движение няма влияние върху процеса, така че подобни изявления не променят нищо.

Нашата позиция се основава на факта, че не искаме да бягаме, не искаме да бъдем заложници и не искаме да бъдем убити без бой. Можете да погледнете Афганистан и да видите какво означава “без война”: когато талибаните нападат и хората масово бягат, умирайки в задръстванията на летищата, а тези, които остават, са репресирани. Гореописаното описва случващото се в Крим и може да си представим какво ще се случи, след като Русия дойде в други региони на Украйна.

По отношение на отношението към НАТО авторите на текста заемат две позиции. Някои от нас се отнасят положително към тази ситуация. Очевидно е, че Украйна не може да се изправи сама срещу Русия. Дори да се вземе предвид голямото количество доброволци и доброволчески движения, са необходими модерни технологии и въоръжение. Освен НАТО, Украйна няма други съюзници, които могат да помогнат в тази насока.

Тук можем да си спомним историята на Сирийски Кюрдистан: местните жители бяха принудени да работят заедно с НАТО срещу ИДИЛ. И ние сме наясно, че подкрепата на НАТО може много бързо да изчезне, ако Западът има нови интереси или успее да договори някакви компромиси с Путин. И дори сега кюрдите са принудени да работят с режима на Асад, знаейки, че нямат друга алтернатива.

Евентуална руска инвазия просто принуждава украинския народ да търси съюзници срещу Москва. И то не в социалните мрежи, а в реалния свят. Анархистите не разполагат с достатъчно ресурси нито в Украйна, нито другаде, за да отговорят ефективно на нашествията на почти фашисткия режим на Путин. Ето защо трябва да помислим за подкрепа на НАТО.

Другата гледна точка е, че ако НАТО и ЕС увеличат влиянието си в Украйна, това ще затвърди настоящата система на “див капитализъм” в страната и ще намали вероятността за социална революция. В системата на глобалния капитализъм, чийто флагман е лидерът на НАТО – САЩ, Украйна е бедна периферия: доставчик на евтина работна ръка и ресурси. Затова е важно украинското общество да признае необходимостта от независимост от всички империалисти. В контекста на отбранителната способност на страната акцентът не трябва да се поставя върху значението на технологиите на НАТО и подкрепата за редовната армия, а върху способността на обществото за масова партизанска съпротива.

Виждаме тази война преди всичко като война срещу Путин и режимите, които той контролира. Освен баналната мотивация да не живеем под диктатура, ние виждаме потенциал в украинското общество – то е едно от най-активните, независими и непокорни в региона. Дългата история на народната съпротива през последните 30 години е достатъчно доказателство за това. Това ни дава надежда, че концепциите за пряка демокрация имат почва тук.

ПОЛОЖЕНИЕТО НА АНАРХИСТИТЕ В УКРАЙНА СЕГА И НОВИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

Позицията на аутсайдер по време на Майдана и войната имаше деморализиращ ефект върху движението. Кампанията е затруднена, тъй като руската пропаганда монополизира думата “антифашизъм”. Поради наличието на съветски символи сред проруските бойци отношението към думата “комунизъм” е крайно негативно, така че дори съчетанието “анархокомунизъм” се възприема негативно. Изказванията срещу проукраинската ултрадясна партия хвърлиха сянка на съмнение от страна на обикновените хора върху анархистите. Съществуваше негласно споразумение, че ултрадесните няма да нападат анархисти и антифашисти, ако те не използват символи на митинги и т.н. Десницата имаше много оръжия в ръцете си. Тази ситуация създаваше усещане за разочарование, полицията не работеше добре, така че някой можеше лесно да бъде убит без последствия. Например, през 2015 г. беше убит проруският активист Олес Бузина.

Всичко това накара анархистите да започнат да се отнасят по-сериозно към нещата.

Радикалният ъндърграунд започва да се развива, като през 2016 г. се появяват новини за радикални действия. Появиха се радикални анархистки ресурси, които обясняваха как да се купуват оръжия, как да се правят тайници, за разлика от старите, които се ограничаваха до коктейли “Молотов”.

В анархистката среда става приемливо да се притежават законни оръжия. Започват да се появяват видеоклипове от анархистки тренировъчни лагери, в които се използват огнестрелни оръжия. Отзвукът от тези промени достигна до Русия и Беларус. В Русия ФСБ разбива мрежа от анархистки групи, които разполагат със законно оръжие и се обучават да играят страйкбол. Хората са измъчвани с електрически шокове, като са принуждавани да признаят за тероризъм. Те са осъдени на 6 до 18 години. В Беларус бунтовническа група анархисти “Черно знаме” е задържана по време на протестите през 2020 г. при опит да премине границата между Беларус и Украйна. Със себе си са имали огнестрелно оръжие и граната, според показанията на Игор Олиневич, той е купил оръжието в Киев.

Старият подход на анархистите в икономическо отношение също се е променил: докато преди повечето от тях са работили на нископлатени места, “по-близо до потиснатите”, сега много от тях се опитват да си намерят работа с добро заплащане, най-често в сферата на информационните технологии.

Уличните антифашистки групи възобновиха дейността си в отговор на нацистките нападения. Наред с други неща, те провеждат турнир “Не се предавай” сред бойците антифашисти и продуцират документален филм, наречен “Качулките”, който разказва за началото на киевската антифашистка група (с английски субтитри).

Антифашизмът в Украйна е важен фронт, тъй като освен голям брой местни ултрадесни, тук са се преместили и много известни нацисти от Русия (Сергей Коротких, Алексей Левкин), Европа (Денис “Белият Рекс” Капустин) и Робърт Рандо (САЩ). Анархисти разследват дейността на крайно десните.

Има активистки групи от всякакъв вид (класически анархисти, куиър анархисти, анархофеминисти, FNB, еко инициативи и т.н.), както и малки информационни платформи. Неотдавна в Telegram се появи политизиран антифашистки ресурс @uantifa, който дублира публикациите и на английски език.

Днес противоречията между групите постепенно се изглаждат, тъй като напоследък има много съвместни действия и общо участие в социални конфликти. Сред най-значимите от тях са кампанията срещу депортирането на беларуския анархист Алексей Боленков (той успява да спечели съдебно дело срещу украинските служби за сигурност и да остане в Украйна) и защитата на един от киевските райони (Подил) срещу полицейски набези и нападения от страна на крайнодесните.

Все още имаме много малко влияние в обществото. Това до голяма степен се дължи на факта, че самата идея за необходимостта от организиране и анархистки структури е била игнорирана много дълго време. (Нестор Махно също се оплаква от този недостатък в спомените си след разгрома на анархистите). Анархистките групи много бързо бяха победени от СБУ или крайната десница.

Сега сме излезли от застоя и се развиваме, поради което очакваме още репресии и опити на СБУ да поеме контрола върху движението.

Ролята ни на този етап може да се опише като: най-радикалните подходи и възгледи в демократичния лагер. Докато либералите предлагат да се оплачат на полицията или на крайната десница в случай на нападение, анархистите предлагат да си сътрудничат с други групи, които страдат от подобен проблем, и да защитават институции или събития, ако има вероятност от нападение.

Сега анархистите се опитват да създадат хоризонтални връзки в обществото, основани на общи интереси, така че общностите да могат да се справят със собствените си нужди, включително да се защитават. Това е съвсем различно от украинската политическа практика, където често се предлага обединение около организации, депутати или полиция. Организациите и депутатите често биват подкупвани, а хората, които се обединяват около тях, биват заблуждавани. Полицията може например да защитава ЛГБТИА събития, но да се разгневи, ако същите активисти излязат на протест срещу полицейската бруталност. Всъщност именно затова виждаме потенциал в нашите идеи, но ако избухне война, основното отново ще бъде да можем да участваме във военните усилия.

Източник:

https://aresistance.noblogs.org/vonata-i-anarhistite…/