В навечерието на празника на будителите
Надежда
Смалявам се и ставам пак дете
и моят майчин дъх за миг притихва,
когато срича плахо А, Бе, Ве
детето ми и леко се усмихва.
Прегръщам с него буквите и аз,
ведно със неговите устни сричам.
И сякаш литват птици в тоя час,
снежец топи се и цъфти кокиче.
Припомних си как учех се да пиша
и колко много знанието значи.
Синът ми, вярвам, че докато диша
езика на дедите ни ще тачи.
А пръстчетата свидни по буквара
улавят дума подир дума днес.
Четат: трева, дърво, България,
пътека, вяра, хляб, любов и чест.
Детето ми чете и ме поглежда
и почва страничката отначало.
Заражда се в сърцето ми надежда,
че не напразно, не напразно съм живяла.
Из " България навеки", Ивелина Радионова
Коментари
Публикуване на коментар