PRZONE.INFO - POLITIKА

 НЕПРИЗНАТИЯТ ГЕНОЦИД -ГЕОРГИ ДИМИТРОВ - АРХИВ "ВОЕННИ ИСТОРИИ

Годината е 1990-та: Берлинската стена наскоро е паднала, възвестявайки края на Студената война, а Съветският съюз се разпада като кула от карти под полъха на промяната. В някогашният Източен блок цари невиждана еуфория: след 45 години зад телени огради хората най-сетне предвкусват свободата и нямат търпение да я изживеят. А заедно с тях и цял свят ликува, отзнаменувайки началото на нова ера – тази на разбирателството, толерантността и демокрацията.

През същата тази година гъсти черни облаци се струпват над най-мирния кавказки регион – Чечено-Ингушката автономна социалистическа република /за сравнение, Нагорнокарабахският конфликт между азери и арменци бушува от 1988 г., а година по-късно грузинците не смогват да потушат осетинските бунтове в Цхинвали и абхазките – в Сухуми/. Именно в това смутно безвремие чеченските кланове организират всенароден събор, след който Зелимхан Яндарбиев /писател, редактор и поет, считан за главен идеолог на чеченския ислямски емират/ се обръща към генерал Джохар Дудаев и му предлага да стане президент на независима Чечения. Дудаев по онова време е командир на бомбардировъчна дивизия в Тарту, Естония: той е ветеран от Афганистан /осъщестявал е бойни мисии с Ту-22М3/, отличава се с безупречна репутация и пословична честност, а същевременно е отявлен противник на съветската социалистическа система. Той с радост приема предложението и на 8 юни, 1991 г. е обявена република Нох-чи-чо, а месец по-късно е провъзгласена едностранна независимост.

През август, 1991 г.,възползвайки се от опита за преврат в Москва /“Пуча“/, бойците на Дудаев щурмуват сградата на правителството в Грозни, хвърляйки през прозореца градоначалника Юрий Куценко и принуждавайки генсека Доку Завгаев да подаде оставка. Вместо критики от Кремъл, сепаратистите получават поздравителна телеграма от председателя на Върховния съвет на РСФСР Руслан Хасбулатов, който е етнически чеченец. В онзи момент президентът Елцин си има достатъчно сериозни проблеми, че да мисли и за някаква си размирна кавказка провинция в момент, когато самото съществуване на СССР е под въпрос – и това забавяне се оказва фатално за десетки хиляди мирни граждани в Чечения, защото там се отключва същински ад, продължил близо двадесет години.

Веднага след възхода на Джохар Дудаев положението на етническите руснаци, наброяващи тогава половин милион, рязко се утежнява: в столицата Грозни за тях не е възможно дори да отидат да си купят хляб, без да изтърпят всевъзможни обиди и унижения на улицата и в магазина, и ако някой мъж си позволи да отвърне на провокациите, бива пребиван жестоко. Много руснаци са уволнени от работа или биват принудени да работят срещу нищожно заплащане. По улиците се движат мъже с автомати, а млади момичета започват да изчезват безследно. Ето разказът на публициста Юрий Кондратиев от 1991 г.:

„Гарсониерата на моите родители се намираше на центъра, на ул “Партизанска“, точно срещу Републиканския художествен фонд. От височината на четвъртия етаж те със собствените си очи са наблюдавали сцена, която с времето стана типична за някои части на града. Покрай сградата на фонда се движела група младежи. Покрай тях минала „Волга“ и после спряла. От нея излезли няколко чеченци с автомати и от упор разстреляли младежите. После без да бързат се качили в колата и спокойно потеглили. За мафиотска война тук и дума не може да става, защото такива работи тогава не съществуваха. На моите родители веднага им станало ясно какво означава „независима Ичкерия“. По-натам те преживяха войната и дори участваха в нея, но тази картина се запази в съзнанието им със своята безсмислена жестокост.“

На 27 октомври са проведени президентски избори, спечелени от Джохар Дудаев. Правителството в Москва не ги признава и десет дни по-късно президентът Елцин обявява извънредно положение в Чечня – в отговор Дудаев нарежда пълна мобилизация на мъжете от 15 до 50-годишна възраст. На 9 ноември кацат няколко самолета с руски десантчици, но бойците на Дудаев обсаждат летището и след кратки преговори самолетите излитат обратно. След това „дудаевците“ атакуват военните поделения на ПВО и авиацията, убивайки десетки руски военни и разграбвайки оръжейните складове /така Дудаев се сдобива и с над 200 бойни самолета/, а на оцелелите войници и офицери е разпоредено да се изтеглят скороспешно от размирната област. Отвлечен от дома си и по-късно е убит регионалният директор на КГБ Виктор Толстеньов.

Тази пораженческа политика на Кремъл дава небивал кураж на чеченците и те започват открито да се саморазправят с немюсюлманите и чужденците: идеята на Яндарбаев и Дудаев е да създадат хомогенния ислямски емират „Ичкерия“, в който да живеят само чеченци и да се наложат нормите на шарията.

Новото управление обаче не е в състояние да овладее икономиката, и в резултат тя тотално се криминализира: контрабандата, кражбите, грабежите и отвличането на хора срещу откуп стават основни източници на доход; много руснаци са превърнати в безплатни работници, а в Грозни се появяват робски тържища! За влиятелните фамилии става модерно да държат руска прислуга, и тези съвременни роби често биват разменяни и подарявани, а при опит за бягство ги убиват на място.

По стените на сградите се появяват надписи: „Не си купувайте апартаменти от Ваня и Маша – те и без това ще станат ваши!“ и „Руснаци, не си отивайте – нужни са ни роби и проститутки!“. В пощенските кутии пък се разпространяват анонимни „писма на щастието“: заплашителни подкани за напускане. Поради системния тормоз близо 200 000 руснаци се изселват от Грозни /остават само някои пенсионери и бедняци, които просто няма какво да губят, нито пък имат средства да пътуват/.

Но колкото и тежко да е положението в градовете, в пъти по-страшно и тежко е то в провинцията. Повечето етнически руснаци в Чечения са потомци на гарнизонни казаци и живеят в т. нар. станици – Асиновская, Романовская, Дубовская, Шелковская, Старогладовская, Ищьорская и др. Макар и войнишки потомци, повечето от тях работят като учители, инженери, директори на предприятия и председатели на колхози – и всички тези руски семейства се оказват напълно изоставени на произвола на съдбата, заобиколени от алчни съседи и безмилостни главорези.

Скоро дивите планинци започват да безчинстват из селските райони, безразборно ограбвайки заводи, стопанства, почивни станции и частни домове– отмъкнати са дори електрическите стълбове. Цели аули причакват влакови композиции и ги ограбват до шушка – до степен, че скоро жп-транспорта напълно спира /похитени са 559 влакови композиции и са убити 26 машинисти/. На всички руснаци са отнети автомобилите и каквото по-ценно притежават. В същото време, поради тоталния икономически крах, много политици призовават да се назначат честни и компетентни кадри, които да възстановят работата на заводите, и понеже се оказва, че такива чеченци няма, започват да връщат отново руските ръдоводители, но много скоро те отново са прогонени, а някои от тях са и убити на работните си места.

През 1992 г. около 30 чеченци нападат църквата в станица Асиновская: чупят икони и запалват интериора, а свещеникът игумен Антоний Данилов е пребит и изнасилен в олтара.

Нина Баранова от промишленото градче Нефтемайск е потомка на терски казаци: „През май, 1993 г. в апартамента ни нахълта съседът Сахрутдин с автомат на рамо. Най-безцеремонно обикаля стаите и казва: „Това оставете, и това оставете. Другото можете да си го оставите. Давам ви три денонощия да се изнесете.“ Всеки спор беше безсмислен – не бяхме първите изгонени, а даже сред последните. Група чеченци бяха причакали сина ми Дмитрий и така го бяха пребили, че се прибра целият в кръв и кал. Единствената причина да не се изнесем още беше надеждата, че ще продадем апартамента, но дори на безценица нямаше кой да го купи. Дори и най-добрите измежду чеченците ни подканваха: „Махайте се по-бързо!“. Три дни след посещението на Сахрутдин ние натоварихме контейнера с покъщнината, а през цялото време той внимателно ни наблюдаваше. По едно време чувам съседката Хава: „Нина, ела у нас, трябваш ми за минутка!“ Отивам, а тя ми шушне: „Виждаш ли я оная уазка? Остават ви няколко часа живот – в момента, в който тръгнете, те ще ви убият и ще ви вземат имуществото.“ Веднага отидох у сестра ми в с. Первомайское, тя имаше приятел чеченец, Саид – беше станал от дудаевците, но съвестта още не беше си изгубил. Той със синовете си ни съпроводи до границата с Осетия, а Сахрудин и бандата му, виждайки, че им се изплъзваме, теглиха по един откос в камиона – още няколко години спахме в простреляни легла. По онова време 1/3 от чеченците ходеха с оръжие и безчинстваха, друга 1/3 мълчаливо ги подкрепяха – единствено градските чеченци ни съчувстваха, но какво можеха да направят, при положение, че дори старейшините, насядали пред магазина, повтаряха: “Руснаците да се махат по-бързо оттук!“ Отстреща живееше една учителка – тя изчезна безследно, а след време един чеченец натовари вещите ѝ в колата си и ги разпродаде. На един главен инженер отведоха жена му в робство. Друго едно семейство ги убиха до един – мъж, жена и двете им дъщери – у тях всичко беше в кръв. Едно 12-годишно момиче на последния етаж го изнасилили – три дни я търсихме, накрая я открихме – беше полудяла.“

В писмо до руския патриарх, отец Захарий от Грозни разказва: „Невъзможно е с човешки думи да се опише ужасът, в който се намираме тук. Това е живот в ада, сред нахално зло и пълно беззаконие. Чеченците не желаят да се трудят мирно заедно с другите националности, а предпочитат да живеят чрез грабежи, кражби и отвличания. Повечето от тях са въоръжени и отмъкват и грабят всичко, което им попадне в ежедневието. Търговията с роби се превърна в нормално явление – те правят бизнес от всичко. А нас, православните, ни очаква робска съдба.“

Селски бабаити тръгват по училищата, като безцеремонно влизат в класните стаи по време на час, оглеждат момичетата и си отмъкват онези, които им харесват – никой не смее да им се противопостави. Груповите изнасилвания са ежедневие, и те много често се организират от 15 – 16-годишни хлапаци.

По най-незначителни поводи дудавеските милиции арестуват руснаци, вкл. старци, и ги откарват на разпит в полицейските участъци, където повечето от тях са пребивани до смърт, а имуществото им – отнемано.

През декември, 1994 г. група чеченски бойци нахлуват в един интернат край Грозни и изнасилват всички деца /руски и чеченски/, както и възпитателките.

Но най-незавидна е участта на станица Шелковская, където действа бандата на Рамзес Гойчаев и други главорези. Там една сутрин милицията минава и събира всички ловни оръжия, а на другия ден един бандитски главатар тръгва от врата на врата и за един ден убива над 100 руснаци, като просто стреля и презарежда.

Естествено, тези разтърсващи събития не остават без отзвук – въпреки медийното затъмнение и тоталната дезинформация, в редица новинарски емисии в Русия и по света се появяват бегли репортажи, че „нещо се случва в Чечня“, но те не предизвикват ничие съчувствие. За всички европейци и американци по онова време агонизиращият СССР е „империя на злото“, и следователно всички етнически руснаци в бившите републики са колонизатори, потисници и агенти на Кремъл – затова страданията им предизвикват единствено присмех и одобрителни възгласи за действията на малкия и героичен чеченски народ, борещ се за своята независимост. Ефектът се засилва още повече от обаятелния образ на Джохар Дудаев, който денонощно дава интервюта и пресконференции, обещавайки да изгони руския агресор завинаги и да превърне Чечения в просперираща модерна държава. Естествено, това са приказки за наивници – страната тъне в мизерия и бандитизъм, и единственият начин за оцеляване е дивашкото насилие.

Вътре в страната обаче Дудаев не се радва на всеобщо одобрение и през юни, 1993 г. той разпуска парламента, извършвайки преврат на преврата. Едва тогава със съдействието на ФСБ е сформирана съпротива, обединяваща недоволните от ситуацията чеченски родове и руски доброволци: тази фракция е наречена Временен съвет за Чеченската република, но тя трикратно търпи поражение в опитите си да превземе Грозни през 1994 г.

В края на ноември, 1994 г. най-сетне е решено на чеченска територия да се проведе съвместна операция на армията, вътрешното министерство, граничните войски и контраразузнаването, като колоните ще навлязат по три направления: две през Северна Осетия и една през Дагестан. Щом се запознава с плана и състоянието на силите, главнокомандващият генерал Едуард Воробьов подава оставка и е сменен с ген. Митюхин.

Операцията започва с въздушни удари по главните бази на Дудаев, при което са унищожени всичките му самолети. След това тръгват сухопътните сили, но те се натъкват на твърдата съпротива на местното кавказко население, което всячески затруднява придвижването им през тесните планински пътища. Всеки аул е превърнат в крепост и моторизираните колони се оказват блокирани в проходите. В крайна сметка, северозападната федерална групировка успява да се придвижи по долината на р. Терек и на 20 декември блокира подстъпите към Грозни, но едва на 6 март, 1995 г. след жестоки улични боеве столицата е напълно овладяна /последен от града, с цената на тежки загуби, се изтегля отрядът на Шамил Басаев/. По онова време федералните сили вече наброяват 70 000 войници под командването на ген. Анатолий Куликов, и те заемат равнините части на републиката, а Дудаев и полевите му командири се укрепяват по хребетите, повеждайки отчаяна партизанска борба. Започват и рейдовете на Салман Радуев и Шамил Басаев на руска територия /Будьоновск, Кизляр/.

Тогава вече всички водещи медии и правозащитни организации се мобилизират и ежедневно излъчват репортажи за руските издевателства над чеченските военнопленници и мирни граждани – всичко това се осъществява с любезното съдействие на „Чечен Прес”, която предоставя сърцераздирателни истории за незаконни изтезания на пленници, изнасилвания на жени и убийства на деца. Същевременно, малцината останали в Чечения етнически руснаци не срещат никакво състрадание от страна на армията: „Щом сте останали тук, значи сте чеченци!” – заявяват им военните.

Трагедията на руското малцинство се утежнява и от дълбокото обществено разделение в самата Русия: много политици и интелектуалци ги възприемат като остатъци от една тоталитарна система и открито се изправят в защита на чеченците. Правозащитници заявяват, че през онези размирни години са пребивавали в Грозни и никой не им е сторил нищо лошо /но те не смеят да стъпят в провинцията/. Дудаевските представители пък хитро се измъкват, определяйки зверствата като обикновен бандитизъм: „А нима през онези години в Москва животът беше по-спокоен?“. Освен това, идеолозите на шарията обясняват насъбрания гняв срещу руснаците с „вековното потисничество“, наложено още от ген. Ермолов, както и с депортациите в Сибир през 1944-47 г.

Писателката Полина Жеребцова си спомня: „През 1994 г. бях на девет. Тогава малко разбирах от политика и трудно възприемах света на възрастните. Мога само да кажа, че в Грозни, където живеехме, в нашия район, отношенията между различните националности бяха мирни и дружелюбни. След първата война обаче някои деца в училище започнаха да изричат обидни думи, които явно чуваха у дома. Помня как един десетокласник изсъска: „Руска кучка!“ и ме блъсна в гърба, при което аз паднах по очи в коридора. Повечето ми съученици се захилиха доволно, други гледаха в пода, а учителката ни, която беше от едно планинско село, извърна глава. Бидейки изключително добро и кротко дете, аз не познавах изкуството на боя и не умеех да се защитавам. Благодарение на чеченската школовка обаче, след година изтърпени издевателства, останала единствената в класа с руска фамилия, аз до такава степен се изпекох в схватките, че с дръжката на парцала или с някой стол противостоях на петима: те бързо-бързо капитулираха и държейки се за ударените места, се разбягваха с викове „луда“ и „копеле“. Спечелих си респект: чеченците презират страхливите и слабите, а уважават смелите. От къщи без нож не излизах. Имах приятелки-чеченки, които, ставайки свидетели на моите отчаяни опити за оцеляване, в крайна сметка се окуражаваха и също се биеха с хулиганите. А един учител – Султан Магомедович – редовно ме защитаваше и ругаеше тези селски пръчове.“

През януари, 1996 г. чеченски бойци отвличат свещениците Сергий Жигулин и Анатолий Чистоусов – двамата са активисти за работа с немюсюлмани и са изключително уважавани сред чеченското население. Докато седят затворени в мазето на „държавна сигурност“, о. Анатолий се обръща към Сергий:

- Знаеш ли, отче, какво щастие е да умреш за Христа?

- Но нужно ли е непременно да умираме! – сопва се другият. – Сега трябва да се мобилизираме и да потърпим. Ще прегледат делата ни и ще излезем.

- Ти ще излезеш – отговаря му о. Анатолий.

Той остава в затвора и умира като истински мъченик.

През април, 1996 г. летящ радар засича разговор по сателитен телефон между Джохар Дудаев и руския депутат Константин Боровой: местоположението на чеченския президент е локализирано в с. Гехи-Чу и той е лидвидиран с няколко ракети, изстреляни от два фронтови бомбардировача Су-24.

Всички са вече изморени от войната, и на 31 август между ген. Александър Лебед и новия президент Аслан Масхадов е подписано примирие, след което руските войски се изтеглят.

През краткия „мирен“ период обаче нищо в за малцината останали в страната руснаци не се променя: скоро става ясно, че президентът Масхадов няма никакво намерение да върне Чечения в рамките на федерацията, а изгладнелите му бойци се втурват на грабеж в съседните области, губейки по този начин подкрепата на традиционните си поддръжници като Грузия и Ингушетия.

До 1999 г. Чечения напускат над 200 000 етнически руснаци, но тъй като тя официално се води руска територия, те не съумяват да получат бежански статут и се водят просто „преселници“. Президентската администрация все пак им отпуска по 1,3 млн. рубли за закупуване на жилища в други части на Русия, но поради девалвацията те се стопяват до някакви си 200 долара.

Малко след поредния рейд на Шамил Басаев в Дагестан през август, 1999 г., руското командване стартира мащабна контратерористическа операция, станала известна като Втора чеченска война.

Този път руската армия е значително по-подготвена и осъществява серия успешни операции в планините и в чеченския тил, но вместо да навлезе в Грозни, го подлага на масирани бомбардировки и артилерийски обстрел, в резултат на което градът е сринат със земята.

Светът отново осъмва с репортажи за „руските жестокости“ в Чечения: към размирната страна се упътват стотици наемници и авантюристи от Саудитска Арабия, Мароко, Алжир, Египет, САЩ, Франция и Дания /странно, но хуманна Европа винаги е симпатизирала на джихадистите и дори след видеорепортажа, в който чеченци публично отрязват главата на руски военнопленник, западните медии продължават да считат каузата им за благородна и оправдана/ - повечето обаче бързо си тръгват, след като Масхадов се опитва да им плати с фалшиви долари. Турция осигурява оръжие на сепаратистите, а техни снайперисти се обучават безплатно в Германия. Датска и шведска хуманитарна помощ е открита навсякъде, където руската армия успява да завземе позициите на чеченските партизани.

Неочаквано обаче, новият руски президент привлича на своя страна чеченския мюфтия Ахмат Кадиров /доскорошен бунтовник и радетел за шариятско емирство/, който е определен за нов чеченски президент.

Недоволните сепаратисти отговарят с брутални атентати дълбоко на руска територия: през 2002 г. е нападнат московският театър на Дубровка, а през 2003 г. е завзето училището в Беслан. На 9 май, 2004 г. при атентат загива новият президент Кадиров.

Контраразузнаването от своя страна също предприема мащабни операции. Яндарбиев бяга в Обединените емирства, където е убит с експлозив под колата му. През 2005 г. ФСБ успешно отбиват едно нападение срещу Кабардино-Балкария и оттогава акциите намаляват. През 2006 г. в едно планинско село е ликвидиран Шамил Басаев.

През 2007 г. президент на Чечения става Рамзан Кадиров /син на Ахмат/, а две години по-късно военните действия са прекратени. Едва тогава започва действителната разправа с дудаевските главорези, които са преследвани до дупка. Попадналите в затвора се считат за щастливци, защото повечето са избити тихомълком и без съд, и дори даденото им убежище в ЕС не успява да ги опази /през 2019 г. един от последните сепаратисти – Торнике Хангошвили, е застрелян посред бял ден докато се разхожда с велосипед в един берлински парк/. Кадиров е личен приятел на Владимир Путин, а чеченската армия се превръща в лична гвардия на руския президент /и днес едно чеченско формирование за бързо реагиране е разквартирувано в хотел пред портите на Кремъл/.

Към Чечения потичат милиарди долари руска държавна помощ и скоро страната отново благоденства, а Грозни се превръща в най-сигурният град за живеене в цялата Руска федерация /тук момиче може да излезе вечер на дискотека и после да се прибере пеша до дома си посред нощ, без никой да я закачи/. Бившите казашки станици също са възстановени и облагородени, но от руските изселници малцина се завръщат.

Поради умишленото информационно затъмнение и пълната липса на отчет или статистика, до днес не е ясен точният брой на жертвите на геноцида в Чечения: през 2021 г. Владимир Путин говори за 30 000 убити. Според Министерството на националните дела, жертвите са 21 000, други 46 000 са обърнати в робство, а 100 000 жилища са насила отнети.